Синдромът “Викащата баба/мама”

Седя си аз кротко в градинката зад блока в малък провинциален град със спящото ми бебе и на половин метър от мен жена на средна възраст започва истерично да крещи името на внучето си. Първо се крещи с мотива да не падне, после да не ходи на пързалката и люлката, после да дойде, после да си ходи. Аз по начало не съм търпелив човек, мой си проблем, дължащ се на македонската ми кръв, но се удържам и се усмихвам на първото подвикване. Обаче на десетото Радина се събужда и започва да плаче. Да тя жената не е длъжна да знае, че на дъщеря ми и никнат зъби, че не спи нощно време и само нервничи и, че тези 10 минути сън в градинката са цяло чудо, а тя с виковете си е развалила всичко. Обаче си мисля друго с тези “крясъци”, нищо не постигна “Марти” си тръгна ревящ с писъци, а тя със сетни сили го завлече до входа на блока. Резултат – Радина нервна и съседското дете разплакано.

Петъчно си мисля забравили ли са тези баби, че и техните деца са били бебета, та крещят така до моята количка или аз съм нервна и всеки, който събуди дъщеря ми след безсънна нощ е мой враг. И най-важното  не само бабите викат, колко пъти съм била свидетел на майки, които са заети да обменят опит с други майки и вместо да станат да отидат до детето крещят до другия край на парка. Крясъците водят до крясъци. Обещавам си, няма да крещя на детето си, а дали ще спазя това обещание времето ще покаже.

Честит петък!


Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s